„ПРОСВЕТВА УТРОТО В ТОПОЛИТЕ…“ Георги Н. Николов

„ПРОСВЕТВА УТРОТО В ТОПОЛИТЕ…“
Георги Н. Николов
По книжарниците ни днес читателят ще открие всичко и… нищо. Тук-там, сврени в ъгъла да не пречат, събират прах нашенски класици: някой си Вазов, някой си Вапцаров, че и пък Джагаров!.. На видно място се кипри преводна боза, а до нея – уж родни азбукари. Които по страниците си, бърчейки липсващи чела, европейски философстват за топлата вода и бабиното си хвърчило. Беседват с космическия разум и разясняват на Адам и Ева ползата от гледането на „Биг Брадър“. Ако, разбира се, лукавата библейска змия не им е още изяла телевизора. Вярно, злите езици дрънкат, че книгите им щяха да са много по-увлекателни, ако въобще не бяха писани, ала кой ти чува? Услужливо ги заглушава платено-беззъбата критика. Твърдейки, че с тях започва и свършва светът, а който не ги цени, е просто рунтав балкански шантеклер. Само времето гледа невярващо литературния сеир и се заканва да има последната дума…
Да, светът не започва и с новата книга на Трендафил Василев – „Песенен сплит“ (1). Но с нея се диша леко и свободно, в български предели. И речта е българска, и символите, и посланията. Гузно изчервени от късата си памет, с тях се сещаме, че Стара планина е горда и чуваме ромона на бистри реки. По жежки друмища песента на колелетата ни води към бяла лястовица. Не са заглъхнали жътварските песни и ние, разбудени от тежък морален махмурлук, облекчено възкликваме: „Още, още я има България!..“ Иначе, творбата е съградена в четири поетични измерения: „Хухленски легенди“, „Момино“, „Стрък от живота“, „Място за гнезда“. Заедно с допълващия био-библиографски раздел, тя моделира образа на автор, цветно съчетал миналото със съвременността. Черпещ творчески подтик от аналите на историята. Вплетена в баладичния контекст на фолклорното богатство. На избледняла в паметта на поколенията реалност, стаена в гуслата на безимен разказвач. Част от стиховете са отломки от епос. Кънтящ с трагична красота в орисията на люде, съхранили българското „аз“ нине и присно. Дай Боже – и во веки веков. Поетът спомня патриотичното, изконно родното, красивото в битовата ни палитра. С шепа топли стихове „преначертава“, по съвременната скала на нравствеността, пътя на предците сред въртопа на трудни векове. През робски неволи, лична саможертва и християнски ценности. Сринали тъмни пречки към бъдещето днес… Пее свирка-двоянка, а златно хоро се вие без свършване. Радостта му топло багри селата на България – ще го има, докато е жива и тя. Докато пази и съхранява националната си идентичност и характер. Чрез традиции, с блага дума към другите народи. И в микрокосмоса от броеница къщи, пръснати нейде из диплите на родината. По дворовете щъкат отрудени човеци и бързат, че ден година храни. Изглеждат привидно грубовати и еднакви, но всеки е изповедник в свой личен, мъничък храм. Поетът ги рисува синовно и те ни стават още по-близки. И далечни! Защото преселението към града е факт. Зад тълпите, тръгнали към него, тлее глухо запустение: в полето, край стобора и в гробищата със свидни мъртъвци. Остават само руините от случки, вехти празници и детска глъч. Множат се некролозите, от които разкъсано надничат бивши лица. Да, градът е близо. Веднъж стъпил там, биологичният продукт на социални експерименти трябва да се премоделира. Да живее по друг начин и по новому да мисли, диша и просъществува. Болят спомените, влажни от носталгия и мътни надежди:
Затуй, където в тоя шарен свят да ида
и накъдето и да свърне моята съдба,
аз все ще се завръщам, боя си да видя
тук, в селото ми – шарена торба.
„Живее селото ми…“

Много са темите, поднесени на читателя в „Песенен сплит“ – за любовта и семейството, за войнишките години, за топлината на другарството и за самотата. За хляба – тази непомръкваща икона на честното битие в грапавия зид на обществото. За смисъла на живота и ролята ни в него. Накъде го тласкаме и знаем ли защо? Стиховете са витражни философски пейзажи върху натуралистичния фон на възприятието. Те разглеждат лирическия герой в крехкото равновесие между доброто и злото. Съществуването му в матрицата от време и пространство е ограничено. Не можем ли да сме вечни? Да, можем. С доброто, което сме сторили някому. И чрез кръвта ни в пулса на деца и внуци. Това послание ни отправя в поредната си книга Трендафил Василев и мисля, че можем да му се доверим. Нейната стойност обаче, ме кара и да се лутам сред рояк въпроси. Защо в българската литература сега темата за селото е сведена до детски спомени? То още съществува, макар обезлюдено в ХХІ в. Лишено от гордостта си на съкровищница за традиции. Притихнало смутено в безвремието сред бурен и печал. По улиците на което разкривени сенки на бивши хора изпращат поредния събрат във вечността. Къде е съвременната войнска тема? Нали армията ни съществува, макар като чиновници на заплата? Миткането на наемници по чужди краища с „мироопазваща“ цел съвсем не олицетворява истинската българска армия. Кой ще брани липсващите ни граници? А още – болезнено гнои темата за емиграцията – младежка и всякаква. Мирише, та не се трае, „конспиративната“ тема за прииждащите у нас неканени гости. За демографската трагедия. За шитата със скъсани конци етническа черга, разпадаща се пред очите ни. За ужасяващата безпомощност на България, превърната в слугиня на безброй господари. Кога в творците ни ще кипне българската кръв? Вярно, такива факлоносци има, ала са шепа. Другите, лъжещи сами себе си, че са творци и водачи на нацията, защо гледат разрухата от прозореца на Ганковото кафене? Не мога да си отговоря, а и сега не са нужни риторични речи. Или си български писател, или безродник в сетре втора употреба. Навреме се събуждай, мъчителю на перото и познай своя род и език! На мен пък, приятелю Василев, покажи истинския път към родината такава, каквато трябва да бъде: свещена и неприкосновена. Всичко друго е от лукаваго, нека сме наясно….
…………………………………………
1. Избрани стихотворения, изд. „Български писател“, София, 2015 г.

Един Отговор към „ПРОСВЕТВА УТРОТО В ТОПОЛИТЕ…“ Георги Н. Николов

  1. Статията е чудесна. Отдавна не съм чела литературна критика.Знаех, че тя е ликвидирана на държавно равнище още в зората на демокрацията и никога повече няма да я допуснат ВСИЧКИ МЕДИИ ПОКОРНО СВАЛИХА ОТ СТРАНИЦИТЕ СИ РУБРИКИТЕ ЗА ХУДОЖЕСТВЕНА КРИТИКА КАКТО ИМ НАРЕДИХА НАЧАЛНИЦИТЕ ОТВЪН. Това бе гаранцията, че триадната структура на националната култура ще остане без едно от звената си и постепенно ще се разруши в крайна сметка. Никой интелектуален седесар не излезе да протестира така както никой лекар не излезе на протест срещу това, че отписаха хинина от арсенала на лекарствените средства. Изчезването му не беше случайно, а много премислено за да могат хилядите болести да нападнат народа.
    Радвам се , че тази статия е намерила един таен път да се появи на бял свят.Оттук нататък ще трябва да ратуваме за апокрифна книжнина за да може да възстанови изгубеното звено и националната култура да получи шанс за развитие

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Bitnami