Саможертвата на Ботев, за какво и за кого? Ивайло Зартов, 2 юни 2011 г.

 

       

Саможертвата на Ботев, за какво и за кого?

За какво Ботев е дал живота си? За свободата на България, за нейното свободно и щастливо бъдеще. За кого? За всеки български гражданин, за щастието на всяко българско семейство. Ако беше Ботев сред нас как ли ще оцени саможертвата си? Свободна ли е България? Държава на която други държави й диктуват и казват какво може и какво не може да прави. Изцяло зависима от чужди сили, икономически и политически. България, задушена от здравата енергийна прегръдка, изсмукана от чужди банки – кърлеж, който е станал по-голям от тялото което смуче. Държава без армия, но с огромен репресивен апарат. Има нещо сбъркано в свободата ни.

Обаче по въпроса за щастието на българите нещата са по-добре. Има щастливи българи и не са малко. Тези които магически приватизираха заводи, фабрики, хотели и за една нощ се превърнаха в милионери. Огромната армия от корумпирани държавни служители, които са на заплата и си докарват по стотина и повече заплати допълнително, продавайки служебното си положение, държавни интереси или просто парчета България. Щастливи са и българските политици. Защитават неуморно личните си интереси и трупат благинки.

Ех, Ботев, Ботев, виждаш ли не е напразна саможертвата ти. Свободата е малко куца, прилича на модернизирано робство, но пък щастливи българи има. Е, няколкото милиона хора, които не знаят с какво да нахранят децата си и тези дето им е по-евтино да умрат отколкото да се лекуват, сигурно и те са щастливи само дето не им личи много. Но ти нали даде живота си за щастието на всички. На едните, свободни и щастливи да крадат, да смучат, да разграбват България. И на другите, прокудени по чужди краища от бедността или останали в България заради бедността. И те са свободни и щастливи, нищо че са гладни ,обезверени и унизени.

 

Ивайло Зартов, 2 юни 2011 г.

Де ми е пушката? Де ми е сабята?

Денят на Ботев и падналите за свободата на отечеството – 2-ри юни. На площада както всяка година се провеждат церемонии. Строени войници, граждани и на най-личните места – големците. Нашите управляващи, политици от всевъзможни партии и официални гости. Картината е тържествена. Хората гледат с лека утайка шоуто, а чорбаджиите с изпънати патетични маски на лицата всячески се стараят да подсилят драматизма на събитието. Всеки един от агите си е придал такава важност, сякаш без него ще се свърши света. Все едно на него му отдават почит.

Гледах, гледах, па се плеснах по челото и си викам: “А бе, причината да сме тук на тоя площад не е ли Ботев, тия пауни какво са си лъснали толкова перата, да не са в размножителен период?”. Представих си как започват да се чифтосват направо пред духовата музика и не издържах. Разсмях се, ама така започнах да се смея, че чак се заливах. И както се казва: много смях не е на хубаво, стана от играчка – плачка. Задавих се и взех, че умрях. Направо там на площада. Велможите дори не мигнаха, нищо не смути величието им. Хората се разтичаха насам натам да ме спасяват, но беше късно. Аз вече бях горе. Между нас казано, позицията за наблюдение е идеална. Всичко се вижда, като на длан.

Докато гледах суматохата долу някой ме побутна по рамото. Познах го! И как не? Това чело, тая брада, тези очи, ама какви очи само!

– Христо, и ти ли гледаш как те споменуват долу?

А погледът му един гневен, режещ:

– Гледам аз, гледам ги всяка година и всеки път ме е яд, че да съм знаел, че ще сменим турското робство с наше си българско. Пък да бях погалил със сабята си бащите на тия изедници, изобщо да не се бяха раждали. Всяка година ги гледам, мамицата им, как се надуват на площада, ще се пръснат. Че те са по-лоши от турците бе! Ония ни колеха, бесеха, насилваха, ограбваха, но поне не ни лъжеха. А тия все обещават, сладки приказки на народа говорят, пък го прокудиха. Немили, клети, недраги се скитат българите по света. А тези дето останаха, по-тежко от роби живеят. Ама и на тях съм бесен. Защо скланят глави, защо ги търпят? Къде са сърцата мъжки  юнашки? Всеки път отново и отново умирам от яд и мъка, като ги гледам и едните, и другите.

– Христо почакай – казвам му – навремето е било ясно: от едната страна – ние, от другата – те. А сега много партии, много лагери, хората се дърлят помежду си и някак гнева им утихва и не може да събере мощ.

Той ме удари с поглед:

– А бе, вие слепи ли сте, луди ли сте, що ли? Няма партии, няма лагери. Пак е същото. Ние срещу тях, само дето бейовете са българи. Никаква друга разлика няма. Ах, мале-майко юнашка! Де ми е пушката? Де ми е сабята?

 

Ивайло Зартов, 2 юни 2012 г.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Bitnami